откъс #1
”Казват, че времето лети, поне друго обяснение няма. Минаха години от последния път, когато стоях тук, на това място. Тук пред родната ми къща. И сега сякаш е станала по-малка, но може би аз просто бях пораснал. Бях просто момче, когато майка ми напусна баща ми и ме взе със себе си. Преместихме се в Бостън, където се скъсваше от работа. Не можеше да прости на баща ми, че започна да пие, затова предпочете да работи на две места, за да ни издържа. Наема беше непоносимо висок, а парите – прекалено малко. Работеше ден и нощ и не след дълго се разболя. А здравната осигуровка не достигна за лечение, просто защото нямахме такава. Две тежки години по късно ме остави сам самичък в големия град. Почина през първата година, която прекарах в колежа, а там изкарах още една нещастна година. Още тогава и двамата знаехме как ще завършат нещата, бяха приключили много отдавна, но дори и аз да не исках да го повярвам. Накара да ѝ обещая да завърша колежа. Затова и работих упорито. Опитвах се да уча и работя едновременно. Скоро свърших малкото си останали пари. Загубих и малкото си останали сили. Бях попаднал на кръстопът само с два възможни изхода или поне така си мислех. Можех да остана в Бостън, да работя, да се боря с високия наем и таксите в колежа и да последвам съдбата на майка си или да се върна обратно с родния си град и да потърся баща си. И реших да се върна. Първия вариант беше задънена улица и не ми остана избор. Така се озовах на алеята пред къщата, в която отраснах чудейки се дали баща ми живееше все още тук и дали би ме приел обратно. Дали си е стъпил на краката или е същата пияница от спомените ми.
Но къщата не се беше променила много, макар че изглеждаше по-малка, всичко си беше същото. Малката крива алея и цветните храсти. Изглеждаха поддържани. Спомних си как баща ми прекарваше часове наведен над тях. Понякога си мислех, че само те го интересуваха, но тогава влизаше в къщата и започваше да пие, докато не загуби съзнание на дивана, и тогава разбирах какво всъщност го интересува.
От тук се виждаше и отпечатъка върху врата на гаража. Оставих го там, когато се учех да карам колело. При вида на приближаващата врата бях забравил местоположението на спирачките си, но може би и липсата на помощните колела беше оказала влияние над ситуацията. Каквото и да е, червения отпечатък върху бялата врата беше доказателството, че някога съм бил тук.
Все същата оранжева къща, но сякаш прозорците и бяха някак тъжни. Личеше си, че не е променила собственика си. Усещах баща си да стои сам пред телевизора. Може би с бира в ръка, гледайки повторението на някой футболен мач, а мина толкова време.. дори не знам дали харесва същите неща или са просто плод на въображението ми. Имах само спомени, на които не знаех дали мога да се доверя.
„Хайде трябва да го направя, нямам друг избор. А и нали това искаше, да се върнеш отново тук. Да видиш хората, на които не успя да кажеш довиждане. Хайде.. а и скоро ще се стъмни. Нали не искаш да си странник, които наблюдава къщите на хората по тъмно. Размърдай си краката, да така, един след друг. Браво!”
Минах по кривата тясна алея и скоро се озовах пред трите стъпала на входната врата. Изкачих първото, за да достигна кафявата врата и почуках. Ударите ми прозвучаха несигурно и глухо. Дори и да ме очакваха, пак нямаше да ме чуят. Но ударите на сърцето ми, може би сто и петдесет удара в минута, се чуваха и в къщата на съседите. Стомаха ми се свиваше, а ръцете ми трепереха. „ Ами ако ме изгони. Какво направих? Не трябваше да идвам, все щях да намеря изход и сам.. Какво си мислех?”
Никой не отваряше и притеснението ми достигна нереални измерения. „ Добре.. нова идея! Ще се скрия и ще чакам някой да излезе на сутринта. Така ще знам кой живее сега тук. Дали е баща ми, дали е сам и дали е пиян. Да, звучи добре!”
Заедно с мислите ми от вътре се чуваха стъпки и секунди по късно вратата се отвори. Едър брадат мъж в домашни дрехи впери погледа си в мен. Сив и отнесен, сякаш гледаше през мен. Мъж на средна възраст без капчица пламък очите си. Това беше човекът, който ме бе създал. Същия когото милата ми майка напусна преди единадесет години.
– С какво мога да ти помогна, момче? – думите сякаш се изтръгнаха от гърлото му.
Стоях като вкаменен. Не бях предвидил какво да му кажа. Как да се представя. Трябваше сам да се сети. Нали съм му син как може да не ме познае? Стоях на две крачки от баща си, гледах го в очите и недоумявах. Гледаше ме като непознат, все едно никога не ме е виждал. Не бях подготвил реч, с която да му се представя. Нито дума не ми минаваше през главата, а трябваше да кажа нещо. Вече нямаше връщане назад. Нямаше къде да отида.”
Daniela Stan
