Тук можеш да намериш Откъс 1
“Влязох вътре. Скапаните витрини с алкохол бяха заключени, а зад касата стоеше жена. Номерът нямаше да мине. Затова реших да си взема нещо друго. Бях толкова гладна, че можех да погълна дузина сандвичи, но заради бирата и уискито това не беше добра идея.
Вървях по пътеката, сложила едната си ръка на рафтовете, гледайки продуктите, когато се блъснах в някой. Високо момче. Не ми трябваше много време, за да го разпозная. Учеше в моето училище, беше с две години по-голям и се казваше Джеймс.
– Аделин! – обърна се той изненадан към мен и ме хвана за раменете, не бях изтрезняла напълно и щях да падна. Не бях говорила никога с него и беше изненада, че знае името ми.
– Здравей!
Беше красив, висок и очертанията на дрехите му говореха за добре изглеждащо тяло. Нямаше да е лошо да се събудя до него на следващата сутрин, затова се усмихнах и го погледнах право в очите, трябваше да захапе въдицата. Той също се усмихна и продължи да ме крепи.
– Мисля, че си пияна – отбеляза.
– Само малко – засмях се аз, без да отлепям поглед от него.
– Ще повикам такси да те прибере. – Мамка му, не захапа.
– Приятелката ми е съвсем наблизо.
– Добре… помниш ли посоката?
– Мисля, че да – и тръгнах към вратата, забравила за глада и бясна. До сега никой не ми беше отказвал. В повечето пъти дори само се залепяха за мен.
Вървях към вратата. Ядосано си повтарях, че не ми пука. Утре нямаше да помня това!
Но той ме настигна, подпря ме на себе си.
– Май е най-добре да те изпратя – каза и тръгнахме заедно.
Не беше лесно да уцеля посоките. Не бях идвала в тази част на града, а и не знаех къде се намирам. Бавно, но стремително се полюшквахме към къщата на Теди.
– Изненадам съм, че родителите ти те пускат на купони през седмицата – започна Джеймс.
– Това ли е единственото, което измисли? – подразних се аз.
– Всъщност да – отговори, може би усетил раздразнението ми. – Ако желаеш, ще мълчим.
– А ти какво правиш в три сутринта на бензиностанцията?
– Трябваше да закарам един приятел някъде и малко се забавих, останах без газ и съм гладен. – Беше толкова весел, че нещо не беше наред.
Замълчах и просто се усмихнах престорено.
– И сега помагаш на мен? – бяхме вече пред къщата.
– Да.
– Искаш ли да влезеш?
– Не мисля! – намръщи се, оглеждайки мястото.
След няколко секунди колебание се обърна към мен, усмихна се малко насила и добави:
– Защо не…
Влязохме вътре, всички вече спяха. От тоалетната се чуваше как някой повръща. Музиката беше спряла, а по пода имаше хора, бутилки и какво ли още не. Всичко беше мръсно и противно, но вече бях привикнала към тези неща. Година по-рано, послушната дъщеря и примерна ученичка щеше да се уплаши от гледката, но сега това беше моят живот. Беше ми все тая, къде ще се събудя утре или с кого, ако изобщо го направя. От стария живот бяха останали само бледи спомени и болка. Не исках да се връщам там никога. В тази дупка беше по-добре.
– Сигурна ли си, че това е мястото? – попита ме с недоумение, изписано толкова дълбоко на лицето му, че сигурно го е заболяло.
– Да! – в очите му се четеше огорчение, а те гледаха право към мен.
– Това не е твоето място… По-добра си от това! – каза и излезе.”
Из “Спаси Ме”
Daniela Stan
