Тук можеш да намериш Откъс 3
“Без изненада установих, че цялото ми детство се събираше в по-малко от четири чувала, подредени грижливо до вратата, заедно с малкото легло и прашния матрак до тях. Спомних си, че в мазето имаше походно легло. Използвахме го, когато ходехме за риба с преспиване в старата хижа с наши семейни приятели.
Магазина за мебели беше затворил, а и нямах пари. Трябваше да се справя. Поне докато събера пари за нещо по-голямо. Така, че походното легло остана единствената ми възможност, освен дивана, разбира се.
Прахът раздразни гърлото ми. Това място имаше нужда от почистване и боядисване, ремонт оттук оттам, смяна на повече от половината мебели и може би направо нова къща. Но не се върнах, за това! Ново легло и всичко останало трябваше да спестявам. Дори можех да спя на походното легло цяло лято, стига да го открия в мазето. Реших! Нямаше да давам никакви излишни пари! Колкото по-бързо съберях пари, толкова по-бързо щях да се махна!
Свалих старите си вещи в мазето и започнах да търся брезентното нещо, с което щях да накажа тялото си. А баща ми наблюдаваше как тършувам, местя и изхвърлям неща от домът му, седнал на дивана, без да каже и дума. Всъщност последния път, когато чух гласът му, беше предната вечер на прага на входната врата. Радвах се, че разбираше нуждата ми да не говоря с него. По лицето му се четеше вина, което предполагам означаваше, че разбираше нагласата ми към него. Обвинявах го за всичко станало и той го знаеше. Може би го четеше в очите ми. Стоеше си кротко и гледаше телевизия. Никой не нарушаваше уединението на другия.
Но не можех да не забележа, че нямаше бирени бутилки около него, чаша с уиски и какъвто друг алкохол му попаднеше. Независимо колко тежко се наказваше с алкохола, беше човек, който обичаше да пие с класа. Поне първите няколко чаши. След това всичко отиваше по дяволите. Сега изглеждаше трезвен, когато се разминавахме из къщата или когато хвърлях някой и друг поглед към равнодушното му пребиваване пред голямата и цветна кутия. Определено не виждах и пиянските кръгове под очите му.
След немислими мъки и саможертви от моята страна, се озовах с на пръв поглед чиста стая, миришещ гардероб, походно легло и празно бюро, на което можех единствено да си заклещя краката. Стая с голи и тъжни стени, с раздразнителен прозорец и липса на живот. Колкото и зле да изглежда беше по-добре от малкия апартамент, немислимо високия наем и самотата, която крещеше от всичко там. От мебелите до стените. От завивките в леглото до масата в кухнята, на който се хранех сам. Сега поне знаех, че има някой друг в къщата.
Седнах на импровизираното легло и плата прие формата на лодка. Брезента едва докосваше пода и леко изпукваше на места. Колко ли живот ми оставаше. Надявах се да е възможно най-дълго. Старите плакати на стената бяха оставили своя отпечатък върху стените и ми подсказваха годините на отсъствие . Виждаха се разноцветни ивици, които засилваха празнината.
Следваше трудната част. Нямах нито възглавница, нито одеяло. Тръгнах бавно към всекидневната. След кратък безмълвен спор между здравия разум и ядосания Калвин проведен на прага на малката стая проговорих:
– Хей! – последва дълга пауза. – Имам нужда от одеяло и възглавница – изненадващо гласът ми е спокоен, колебанието почти не се чу.
Той се обърна изненадан към мен и леко се изправи в стария фотьойл.
– До печката има сандвичи с пилешко и сирене. Не знам кое предпочиташ.. – каза съвсем тихо. – аз ще ти донеса одеяло.
– Благодаря! – отсякох и тръгнах към кухнята, без да се противя.
През последните години се научих да не отказвам храна и постоянно мачках егото си. Излапах сандвичите преди да успея да седна. И двата. Вкусът им беше същия, непроменен! Правеше ги всяка събота сутрин. Винаги ставаше рано, дори и когато не беше на работа. Преди да започне да прекалява с алкохола, събуждаше майка ми с тези сандвичи в леглото, а тя идваше да събуди мен. Някои съботи ходехме на плаж, пред други предприемахме еднодневни пътувания, но никога не си оставахме вкъщи. Като ден на семейството, съботите имаха религиозна стойност и се спазваха като писан закон. Никой не ги оспорваше, не се опитваше да избяга или да си намери оправдание, за да не присъства. “
Daniela Stan
