откъс #1
“Понякога не знаеш къде се намираш, сам си и не си сам. Тук си и не си тук. Пука ти и не ти
пука. Но това е само състояние. Като чувствам и не чувствам. Просто фаза. Една от фазите
всъщност. Това прави с теб алкохола и дрогата или поне, това е което помня. Понякога нищо не
чувствам, но това е и целта може би. А понякога искам просто да почувствам нещо, каквото и да е.
Така минават дните ми: трева, алкохол и хапчета. Поне още не съм стигнала до спринцовките.
Поне няма следи от такива. Веднъж пробвах и се събудим два дни по късно в болницата. Казаха,
че съм била на косъм, но може и само да са ме лъгали, за да спра. А аз разбира се лъжех, че само
малко съм пила. Не, че на майка й много и пукаше. Откакто баща ми ни остави, на нея и все едно.
Само пие и не става от леглото. Пие, повръща и спи. Това представляваха последните осем месеца.
Не знае кога излизам, къде ходя, с кого съм и кога се прибирам. Вече не ме познава, но и аз не се
познавах вече. Бяхме само двете, но и не бяхме. Само живеехме по един покрив, ако и това може
да се нарече къща. Тъмна и сива. Такива бяха и дните в Лондон. Пода покрит с шишета, мивката
пълна с чинии, може би от месеци. Вече дори не помня.. дори не се храня там. Минават дни и
седмици преди да се върна в тази дупка. И то само да видя дали е още жива. Да видя какво още е
продала. Каква ирония. Преди беше весела и забавна. Къщата и майка ми. Също така имах и баща
и сестра, но и това вече е минало. Всичко стана толкова бързо. Мина година. Само година. Откакто
сестра ми почина. Катастрофа. Излязла от платното и пуф. Вече я няма.Тогава започнах вземах
хапчета. Не исках да чувствам нищо. Болката беше толкова силна, че не можех да я понасям.
Такава беше и за майка ми. И баща ми не можеше да понася нея. Три месеца по късно вече бяха
разведени и татко се изнесе.. то се подразбира. За това време не се обади нито веднъж да попита
за мен или да дойде да ме види. Предполагам болката и за него е прекалено голяма. Но и
двамата забравиха за мен. И аз забравих за себе си.
Все още ходя на училище. Все пак съм на петнадесет, макар че не се чувствам на толкова.
Трудно изкарвах часовете там , но пък цигарите помагаха. Между часовете се криехме в една
малка уличка. Там пушихме, а ако не се търпеше и изпивахме по някоя бира. Миришехме на
алкохол и цигари, но на кого му пука. След инцидента никой не ме закачаше. Дори учителите и
директора.
След училище отивах някъде да спя. Понякога в къщи, понякога при Ема. Ако си имах приятел
ходех при него. Вечер пиехме, пушехме и ако ни попаднеше някоя таблетка още по-добре. След
първото шише водка вече не помнех. Събуждах се на странни места, в непознати домове с
непознати хора. Винаги имаше и някой познат обикновено Ема. Последно се събудих
с някакво момче на име Франк.. или май беше Фред. На кого му пука, няма да го видя повече.
Стига да не каже, че е влюбен в мен и да започне да ме преследва. Не се случваше рядко.
При нас нещата стояха така. Ако спиш с някои повече от десет пъти значи имате връзка, но това
рядко означава, че няма да спиш с някой друг. Все пак не сме вързани един за друг или женени. А
да обичам някой? Не се е случвало, та аз не знам дали обичам себе си. През повечето време не
чувствам нищо, още повече любов.
Ако се чудите как още не съм бременна. Честно и аз самата не знам. Пия хапчета, но и пия и
алкохол. Цяло чудо е, че нямам нито един аборт до сега. Повечето момиче, които познавам имат
поне по един.”
Из “Спаси Ме“
Daniela Stan
