Тук можеш да намериш Откъс 4
„Вятъра вее тънките почти прозрачни пердетата и ги запраща високо, а краят им едва докосва тавана. В стаята слиза леден въздух и кара косъмчетата по ръцете и гърба мида настръхват. Завивката ми е заметната през облегалката на дивана. Лежа от часове, но съня не идва. Гледам часовника и отброявам заедно с него всяка една секунда. Двадесет и три минути от последния път, в който чух гласа ѝ. Може би е време пак да проверя дали е добре. Дали има нужда от нещо. А може би е успяла да заспи и само ще я събудя.
Опитвам се да не мисля, гоня всяка мисъл, която изниква в съзнанието ми. Спомням си, че под телевизора имаше книга и ставам, за да я намеря. Там я видях, няма къде другаде да е. Апартамента беше почти празен, невъзможно е да загубиш нещо тук.. Просто защото няма нищо. Светя си с монитора на телефона, но е безполезно, затова светвам и малката лампа на масичката до дивана. Донесе тази книга със себе си от стария ни дом. Не знам от къде я има, но винаги четеше вечер и заспиваше с книга в ръка.
– Ето я! – там е, под няколко списания, които издърпах от пощенската кутия тази сутрин.
Дебела и прашна. Обърсвам праха от корицата и сядам на дивана. От нея се подава някакво парче хартия, отбелязваща мястото, до което е стигнала. Няколко страници след начало. Препрочетена за кой ли път. Отварям я и изведнъж ме обхваща мисъл.. чувство, че няма да има следващ път.
Започвам да чета, но съзнанието ми блуждае: „Какво ли прави сега! Дали е време да проверя? Утре пак ще трябва да я оставя сама, за да отида на лекции. От къде да взема пари за лекарства? Хаоса в главата ми расте.
– Калвин! – чувам слабия ѝ глас, през леко открехнатата врата.
– Идвам! – отдъхвам си и ставам рядко с книгата в ръка и отварям вратата. – какво става?
– Добре ли си? – пита ме тя. – Видях, че лампата свети. Пак ли не можеш да спиш?
– Добре съм, мамо! – усмихвам се насила. – Искаш ли да те донеса нещо?
Поглежда ме с големите, вече загубили искрата си, очи и потупва леглото с ръка.
– Ела, седни при мен. – казва тя, жизнеността все още не е напуснала думите ѝ.
Усмихвам се отново и тръгвам към нея. Скачам на леглото като малко дете и се наслаждавам на искрената ѝ усмивка. На малкото пламъче, което преминава като сянка през лицето и. Вижда книгата и бавно я измъква от пръстите ми.
– Ще ми почетеш ли?
Взимам я обратно и отварям на произволна страница. Сигурен съм, че тя знае всяка дума от тази книга.
– И колкото и да се борим и колкото и да скърбим, на болката не ще оставим и малкото останала любов… – очите и бавно се затварят и тя потъва с дрямка.
Оставам така още няколко минути. Чета, макар и да знам, че вече не ме чува.“
Daniela Stan
