Тук можеш да намериш Откъс 2
“Навън слънцето вече се рееше по-нависоко, нямаше хора и всичко изглеждаше още по-тихо. Толкова тихо, че крачките ми отекваха в сградите от другата страна на улицата. Продължих надолу по булеварда в посока на океана. Трябваха ми петнадесетина минути, за да достигна до плажа. Магазинчетата от двете страни на пътя бяха същите. Цветята на госпожа Харисън, срещу нея сладкарницата на семейство Мейсън. Малките и празни тротоари, ниските сгради и слънчевия ден определено ми действаха добре. Усещах спокойствието на града вътре в себе си, след всяко познато лице, което виждах през витрините, усмивката ми ставаше все по-голяма. Не вярвах на ушите си.. тишината, можех да чуя крясъците на гларусите. Те в комбинация с соления въздух и миризмата носеща се от океана правеха картината пред мен истинска, съвсем реална. Нищо общо с картината в главата ми, когато си спомнях за това място. Спокойствието ми даваше възможност да чуя гласа в главата си съвсем ясно. Онзи винаги нервен глас, който скачаше от мисъл в мисъл без да ми дава време да наваксам. Обвиняваше ме, нападаше ме. И не спираше да ми повтаря как не мога да се справя. Повтаряше също колко безнадежден е живота ми. Казваше ми ” Колкото и да се бориш, Калвин, няма да намериш щастие. След всичко, което преживя как мислиш, че ще можеш да се усмихнеш истински и да се смееш. Не можеш! Не и без да те заболи! Никой и нищо няма да те спаси! Обречен си..”. Сега просто си мълчеше, кротуваше. Като затишие пред буря. Може би ме чакаше да се отпусна напълно, за да ме удари отново и после да ме гледа как се гърча на земята.
Крачех бавно към плажа. Опитвах да се насладя на всеки един миг, да си спомня всяко едно място. Да се възползвам от всеки един миг, в който не нападах себе си за грешките в моя живот, които всъщност не бях допуснал аз. Как можех да обясня това на себе си и да го разбера. Избутах натрапчивите мисли и отново се върнах в реалността. Несъзнателно търсех разликите от сега и преди и наистина ги намирах. Хората се бяха променени. Няколкото години се бяха изписали на лицата им, а някоя и друга бръчица разказваше история, за която нищо не знаех. Когато се преместихме в големия град, хората се превърнаха в маси движещи се на талази по тротоарите. Всички безлични и безинтересни, и досущ еднакви. Като различни на цвят малки роботчета с почти изтощени батерии, бързащи за вкъщи, за да се изтегнат на дивана и да забият поглед в телевизора. Мразех това! Все още го мразя! Само в парка можеше да се видят деца да играят. Само на детската площадка, заобиколена от родители придаващи си енергичен вид, само за да се издокарат пред родителите седнали на съседната пейка оплаквайки се взаимно от тежкия си ден.
Живях там години наред и никога не си размених и една дума със съседите си. Не успях да си намеря истински приятели, макар че имаше няколко, които наричах такива. Не се оплаквам, не беше толкова лошо. Но не и тук.. Тук беше различно! Сякаш тук всеки един човек е една различна вселена.”
Daniela Stan
